Омаян от тази мисъл, той размаха камшика и ласкаво плясна край кончето си:
- Дий, Тюфек, дий!
Старият кон, познал този тон в гласа на бащицата, опъна врат и някак по-бодро зачатка по прашната улица. Дори започна да подтичва, окрилен от подсвиркването на господаря си. Циганинът усмихнат му се радваше, унесено почесвайки се по огромната брадавица под лявото си ухо. Да, Тюфек си беше истинска пушка; верен, безотказен приятел! Ще му липсва повече от предишния, (как беше... Гошо?!).
- Еех, Тюфек, помниш ли как крадохме Айшето?! - викна внезапно и в изненадващ прилив размаха камшика във въздуха и юнашки подсвирна. Като едно време, да!
Видя другата каруца отдалеч. Всъщност вниманието му беше приковано от коня, който я теглеше. Огромен, здрав, великолепен кон-тежковоз!!! О, Боже на циганите и техните коне, душата би си продал за този кон! Че и едно от децата си може да отпусне! Ама...
- Бе, братчед, - викна на другия каруцар, когато го настигна - бе такъв хубав кон, пък едвам върви, да не е нещо болен?!
- Не, - усмихна се другия, - просто каруцата е препълнена.
Циганинът изумено изгледа празната каруца и невярващо се взря в очите на каруцаря. Хм, странно, не можеше да ги намери - уж бяха там, но чезнеха - ако се вгледаш право в тях виждаш друго; не очи, не човек, а... (Порти?!) Абе нещо друго. Затова предпочете да се взре около носът му - поне с периферното зрение виждаше нещо като очи:
- Не будалкай ме, братчед! - ухили се със златен намек от дълбините на усмивката си - Аз будалкам хората, не те мен.
- Не те будалкам, - отвърна другият (това усмивка ли беше?!), - наистина днес препълних колата.
- Ма тя празна бе, брадчед, какво купуваш?
- И аз почти като теб - спомени купувам...
Старият циганин онемя. Вгледа се по-внимателно в чуждата каруца; гледа дълго. Много дълго, почесвайки се унесено по огромната брадавица под лявото си ухо. Заради тази брадавица Фатма не го искаше, ах, как не го искаше!, та се наложи да краде Айшето, щото пък майка й не го харесваше...
- Как вървят? - взря се около очите на Другия.
