На Олимп цареше оживление. По-голямата част от боговете си стягаха багажа, защото заминаваха на приятелско посещение в Индия. След като разпредели задълженията на оставащите богове и ги утеши, че другия път ще ги вземе със себе си в Южна Америка, Зевс заповяда да му доведат Прометей. Но колкото и да го търсиха, не можаха да го открият.     – Няма го на Олимп. – дотърча задъхан Хермес.     – Да се намери и да ми се представи! – издаде заповед Зевс и неколцина от боговете се втурнаха да я изпълнят.     Не след дълго Ирида откри Прометей седнал на горска поляна, отрупана с дъхави цветя. Очите му бяха отворени и гледаха никъде. По-празен поглед Ирида не бе виждала.     – Прометее! – повика го тя.     Той с нищо не показа, че я е чул.     – Прометее! – отново го призова Ирида.     Никакъв отговор.     – Прометее! – кресна богинята.     Прометей дори не помръдна.     Ирида застана пред него и помаха с длан пред очите му. Прометей не реагира изобщо. Ирида се ядоса:     – Абе, главо изкуфяла, какво ти става?! – и го удари по челото.     – А?!? Кой...? Какво?... – скочи стреснат Прометей, но като видя пъстрокрилата богиня се успокои:     – А, Иридо, ти ли си? Искаш ли да позная за какво си дошла? – той затвори очи и така се напрегна, че лицето му почервеня , а вените на челото му набъбнаха.     Ирида изумено го изгледа и тъкмо да отвори уста, Прометей я изпревари:     – Зевс ме вика! Зевс ме вика, нали? – погледна я той изпитателно.     – Разбира се, че те вика. Нали съм негов куриер. Щом съм тук, значи те вика. – вдигна рамене тя.     – Познах! Познах! – ликуващ викна Прометей и затанцува дивашки танц от щастие.     ­– Има си хас да не познаеш. Хайде тръгвай, че Зевс не обича да чака!     – Познах, познах... – като в транс си повтаряше Прометей и тръгна след нея.     А в това време боговете извършваха Годишния Ритуал на Пречистването. Той бе един толкова тайнствен ритуал, че дори самите богове не бяха съвсем наясно с него, но важното беше, че по времето на този ритуал те се отърсваха от всичко лошо. Отърсваха и махаха от себе си всички злини, лоши помисли и чувства, всички болести. Събралата се купчина гадости (а тя не беше никак малка) боговете затваряха херметически в огромен сандък, който или закопаваха някъде, или потопяваха в морето, въпреки протестите на Прометей, който, когато го прихващаха бесните, твърдеше, че след време хората ще погребват по същия начин особено опасните си отпадъци, но сандъците нямало да издържат дълго и щели да се пробиват. И тогава страшни болести щели да плъпват по хората. „Та, – говореше той на боговете, – ако вашите сандъци се пробият, представяте ли си какво ще стане?”, но никой не го слушаше.     С изхвърлянето на сандъците се занимаваше Прометеевият брат Епиметей, който не се славеше с особен ум. И сега пак беше сгафил като се бе обзаложил с хитрия Хермес, че ще надпие Дионис. Разбира се, Хермес си беше спечелил един талант злато, а Дионис помагаше на незнаещия къде се намира Епиметей да метне сандъка на плещите си. Когато накрая успя, тръгна с подгъващи се крака и интересна походка (по-късно Дедал прекопира следата му и така създаде прочутия лабиринт).     Точно тогава на Олимп пристигна Прометей. Като видя брат си, който се опитваше да запее бойна песен и да върви в такт, само поклати глава и се отправи към Зевс.     – А, Прометее! – скочи Зевс като го видя. – Ела сега и на теб да ти дам задача, защото ние...     – Заминавате за Индия. – прекъсна го Прометей.     – Откъде знаеш?! – изцъкли се Зевс.     – Ако не знаеш, Зевсе, нека ти кажа! – Прометей гордо се изпъчи – Аз имам прорицателска дарба!     – Така ли? И кога разбра?     ­– Скоро. Както си седях ме осени, че може да имам прорицателска дарба и започнах да я развивам.     – А-а... – разбиращо проточи гръмовержецът – И разви ли я?     – Мога да кажа, че доста. – придаде си важен вид Прометей.     – И каква задача ще ти дам тогава?     – Е, не чак толкова... – смотолеви титанът.     – Добре, добре. – Зевс го потупа по рамото. – Виж сега, тъй като ти спаси човечеството от потопа, искам да отидеш при хората и да поостанеш при тях. Виж там – помагай им по малко, можеш да ги научиш на нещичко, ама гледай да не стават много умни.     – Ама, Зевсе, точно сега ли? Тъкмо бях почнал да развивам дарбата си. Не може ли да отиде някой друг? – почна да хленчи Прометей.     – Ти ще идеш. И стига си мрънкал, да не се ядосам! Между хората ще си развиваш дарбата. Аз казах! Хау! – и Зевс махна с ръка.     – Това си го научил от Великия дух Маниту. – кисело се усмихна Прометей.     – Чрез дарбата си ли разбра? – внимателно го погледна Зевс.     – Не, познавам го. – вдигна рамене Прометей и тръгна да си върви.     Зевс погледа глупаво след него, после тръсна глава и запляска с ръце:     – Хайде, народе, тръгваме! Ще вземем да закъснеем, а хич не обичам дипломатическите гафове.     Боговете това и чакаха. Веднага скочиха и се скупчиха около гръмовержеца, а той вдигна ръка и рече:     – Да си пожелаем лек път и нека боговете са с нас!     На озадачените погледи на делегацията той отвърна със смутена усмивка:     – Така си е думата. – и потеглиха.     А Прометей слезе сред хората. В началото бе много ядосан и човеците избягваха да му се мяркат пред очите, иначе рискуваха да отнесат някой здрав ритник, но после му намери цаката. Избра си една хубава горска поляна с дъхави цветя, построи си там къща и обяви на хората:     – Ето тук живея! Ако на някой нещо не му е ясно, да идва да пита. Работното ми време е от девет до десет сутринта и от четири до пет следобед – написал съм го на вратата. При повече питащи ще се прави график със записвания. Ето оставям ви плочка за писане и креда. Който ме безпокои в извънработно време, рискува да отнесе някой здрав ритник, ясно ли е?     После се оттегли в дома си и се отдаде на дарбата си, каквато наистина имаше. Беше доволен от себе си, защото добре го беше измислил. Хората все още бяха страшно тъпи и ограничени, не се интересуваха от нищо и не го безпокояха дори в работно време. Така измина доста блажено време. Но ето, че човеците лека-полека взеха да евоюлират и да се интересуват от разни неща, а това беше досадно на Прометей. Още по-досадно беше, че изобщо не спазваха работното му време. В началото когато се потропваше на вратата му в извънработно време, Прометей само отваряше и ритваше този отвън, след което затваряше. Но веднъж, адски изнервен защото бяха му прекъснали едно страшно интересно видение за бъдещето (и по-специално за порнофилмите), след като дари просителя с ритник, Прометей кресна:     – Абе ти кьорав ли си? Написано е ясно на вратата: „Почивка от десет сутринта до четири следобед”!     – Прости ми, о, велики Прометее, – изплака човекът, разтривайки ударено си място, – но аз не ги разбирам тези завъртулки.     Прометей се плясна по челото:     – Вярно бе, та вие не можете да четете! – след което заръча да му се доведат от всяко племе по десет души от най-умните, за да ги научи на четмо и писмо.     Когато в уречения ден учениците се бяха събрали на поляната пред дома му, Прометей, след като им се накара хубаво, че са изпотъпкали тревата, се зае да ги обучава. Той не беше бог, но бе титан и като такъв положи титанични усилия, та успя за кратко време да им налее в главите правилата на писането и четенето. След като свърши тази работа, Прометей им рече:     – Хайде сега, вървете си по живо, по здраво и да научите всички на това, на което ви научих аз. И оттук нататък да спазвате работното ми време – вече можете да четете!     Така Прометей даде на хората буквите.     Благодарение на това за титана отново се заредиха спокойни дни. Наистина, хората често идваха при него, но вече имаше някакъв ред. Веднъж един човек дойде и му показа едно масивно дърво, извито и заострено в долния извит край.     – Виж, о, Прометее, какво нещо си направих! – извика човекът и започна да влачи дървото, а заостреният му край разравяше земята!     – Как да го нарека, о, велики? – попита човекът.     – Наречи го рало. И недей ми рови из поляната, а иди и впрегни кравата си в него, та си ори нивата! – тросна му се Прометей.     – А какво е крава, титане? – премигна човекът.     – Ама ти не знаеш ли какво е крава? – искрено се учуди Прометей. – Я ела тука – извика го той и му нарисува крава.     – А-а, ама това ли е крава? – захили се човекът. – Имам си, имам си такова.     – А как го наричаш? – вдигна вежди Прометей.     – Наричам го „онова-с-рогата”.     – Ами той и еленът си има рога! – и съобразително му нарисува елен.     – Ъхъ, има си. – потвърди човекът.     – А как правиш разлика между двете?     – На това, – човекът посочи кравата, – пълното му име е „Онова-с-рогата-дето-седи-в-обора-и-дава-мляко”, а на това, – той посочи елена, – името му е „Онова-с-рогата-дето-търчи-из-гората-и-дава-месо-и-кожа-ако-можеш-да-го-хванеш”!     – О, Зевсе! – възкликна Прометей и заръча да му доведат по десет художници от всяко племе.     Когато в уречения ден те се събраха на поляната пред дома му, Прометей, след като хубаво им се накара, че са изпотъпкали тревата, им раздаде толкова плочки за рисуване, колкото бяха животните и художниците нарисуваха на всяка по едно животно. След това ги накара под всяко да напишат името му и за какво служи. После им рече:     – Хайде сега, вървете си по живо, по здраво и като се приберете, размножете тези рисунки на копирна машина и ги раздайте на хората, за да не слушам вече глупости!     – А какво е копирна машина, Прометее? – осмели се да попита един от художниците.     – Копирна машина ли? Аз „копирна машина ли казах”? – обърка се титанът. – А-а, нищо, нищо... на копирната машина още не ̀и е дошло времето. Абе като се приберете просто ги прерисувайте по няколко пъти и вижте там как се оправяйте, но да се научат!     Така Прометей даде на хората ралото и ги научи да познават животните.       А по времето когато титанът полагаше титанични усилия да научи хората на нещо, друг един титан – неговият брат Епиметей – кротко спеше до сандъка, който трябваше да зарови нейде на пусто място. След виното на Дионис сънят му бе толкова дълбок и дълъг, че жена му, Пандора, се обезпокои и тръгна го търси. Дълго време се лута тя по стъпките му, но накрая го откри. След много блъскане, ритане, заплюване и клетви, Епиметей най-накрая поотвори малко едното око и изхърка:     – Вода!     – Вода, а?! Вода! – ритна го отново изтощената Пандора – Жалко, че си безсмъртен и не можеш да пукнеш!     – Млъкни, че главата ми се пръска! – Епиметей бавно се изправи и се олюля на несигурните си крака. – Къде съм? – попита, опитвайки се да отвори и другото око.     – О, богове, богове! – поклати глава Пандора.     – Дай вода, вода ми дай! – изгъргори отново Епиметей.     – Не вода, отрова за теб! – кресна Пандора и го блъсна.     „Дай вода, вода ми дай” повтаряше мъжът ̀и и след като тя го блъсна се получи: „Дай вода, вода ми дай! Падам, дръжте ме...” – но не можа да довърши и се строполи върху сандъка. Въпреки, че не успя да довърши изречението си, думите му се оказаха пророчески, – след доста време ги употреби един поет, – с което Епиметей доказа, че е брат на Прометей. Но не това беше лошото. Лошото бе, че от удара на здравата титанска глава сандъкът се разцепи и всички гадости в него плъзнаха по земята и хората.       Нищо неподозиращият Епиметеев брат в това време бе измислил поредното си нововъведение. Тъй като напливът от питащи бе станал прекалено голям, Прометей бе принуден да въведе почивния ден.     Един прекрасен летен почивен ден титанът седеше край малката рекичка, течаща недалеч от дома му, дялкаше си лодчица и сериозно обмисляше идеята за повечко почивни дни наредени един след друг, които да нарече отпуск. Когато думата „отпуск” блесна в съзнанието му, той извика:     – Еврика! – и хвърли малката лодчица във вирчето, край което седеше.     – Какво означава това, учителю? – чу се глас до него и го накара да подскочи.     Прометей гневно се извърна. Близо до него бе клекнал човек и го гледаше с благоговение. В същия момент титанът свъси вежди и се приготви да срита нахалника, който го безпокоеше в почивния му ден, но тъй като идеята за отпуск беше блестяща, Прометей реши да не се ядосва и само попита:     – Кое?     – Ами това, което извика.     – Не съм го извикал аз, а един мъдрец ще го извика след време.     Прометей се усмихна на объркания поглед на човека:     – Няма значение. – Нищо не можеше да развали доброто му настроение. Дори можеше да отговори и на още някой въпрос.     Сякаш прочел мислите му, човекът попита:     – А каква е онази играчка, която направи? – и посочи към вира.     Въпреки всичко, в първия момент Прометей раздразнено смръщи вежди, но после се усмихна благо:     – Лодката ли?     – Как го нарече? – човекът бръкна някъде в гънките на дрехата си и извади малка плочка за писане и креда.     – Абе ти да не си журналист?     – Какво да съм?     – Нищо, нищо... – често вече се случваше на Прометей да забравя в кое време е, – разбира се, благодарение на дарбата му.     – Та как го нарече онова дето така хубаво плува?     – Лодка. Дай си бележника!     – Кое?     – Ъъ.. плочката за писане.     Прометей взе плочката и скицира лодка.     – Ето това, ако го направиш по-голямо, ще можеш с него да плаваш по водата с помощта на ето тези – наричат се весла – и с тях се работи ето така; или с помощта на ето това – нарича се платно и се окачва на ето това – (това е мачта) – и вятърът като духа в него, бута лодката. Ето тук с това платноходката завива – нарича се кормило – и се управлява ето така...     Прометей говореше и чертаеше, а когато свърши каза:     – Хайде сега, отивай си по живо, по здраво и научи другите на това, на което те научих аз. а пък до корабите сами ще стигнете. То за какво ли ще ви е, особено „Титаник”, ама нейсе. Язък, че ще го кръстят на моя род!     – Какво е „Титаник”? – полюбопитства човекът.     – Не се страхувай, ти тогава няма да си жив. Иначе филмът няма да е лош, да-а... зарея поглед в небето Прометей.     Човекът подсъзнателно усети, че ако попита какво е филм, ще отнесе един ама наистина много здрав ритник и предпочете тихичко да се оттегли.     Така Прометей научи хората да строят лодки и кораби и да плават по моретата.     Но скоро при него започнаха да идват хора и да се оплакват от разни болежки. Благодарение на дарбата си, титанът веднага разбра какво се е случило. В първия момент искаше да напсува брат си на майка, но си каза: „Аз да не съм Едип!” и се задоволи да избълва около двучасова тирада ругатни, които, разбира се, веднага бяха записани от хората около него.     После ги поведе из поляната пред дома си и като питаше всеки от какво се оплаква, му показваше билката, която ще го излекува. След това ги накара да запишат всичко, което им бе казал и ги наруга хубаво, задето са му изпотъпкали тревата. Накрая им рече:     – Хайде сега, вървете си по живо, по здраво, макар че сте болни, и да научите другите на това, на което ви научих. И само да барна някой да бере билки от моята поляна – така ще го сритам, че няма да има билка за неговата болка!     Така Прометей даде на хората лечебните растения пък и ругатните, от които като естествено следствие се развиха псувните.     Тогава Прометей реши, че вече е крайно време да си вземе отпуск и си взе. Прекара го на Черно море. По цял ден се търкаляше по каменистите му плажове и развиваше дарбата си. Беше му адски добре.     Но когато се върна го очакваше неприятна изненада.     Хората се бяха събрали на поляната пред дома му и търпеливо го чакаха. След като ги наруга здраво, задето са му изпотъпкали тревата, той ги попита какво искат.     – О, велики Прометее, Учителю наш... – започна един старец – ...Ъ-ъ... разбрахме, че трябва да ни дадеш огъня...     Прометей остана като треснат.     – Откъде знаете? – попита той със свито гърло.     – Предсказаха ни, о, велики...     – Кой? – вече му се виеше свят.     – Аполон...- тихо каза старият.     – Ах, мръсникът! – разбесня се Прометей. – Значи вече иска да лобира за светилище, а?! Да, ама ще чака! Още ще почака, змията! Рано е, рано е за Делфи, даже дъбът в Додона е още фиданка. Ах, гадът му с гад...     Хората не разбраха какво точно говори Учителят им, но смирено стояха и чакаха гневът му да премине.     Когато гневът му премина, Прометей видя, че е овършал и малкото останала трева пред дома си, наруга се и се тръшна на един камък пред вратата. Внезапно лицето му светна и той щракна с пръсти. На някои им се стори, че видяха за миг над главата му едно малко особено нещо с формата на круша, което светеше като малко слънце, но Едисон още не беше се родил да им обясни какво е.     А Прометей се изправи уморено и рече:     – Ще ви дам огъня!     Хората се разшумяха, но той вдигна ръка и ги успокои. Когато се умълчаха Прометей им заръча да изпратят по двайсет души от всяко племе, ама по-яки.     В уречения ден пратениците на племената стояха на поляната пред дома му в смирено очакване да ги наругае, задето са му изпотъпкали тревата и после да им даде задачата. Но Прометей не само не ги наруга, а доволно потри ръце и заповяда да му донесат големи сухи стволове. Като видя купчините дървета на поляната, той нареди:     – Сега с дърветата напишете на поляната „Зевс е Бил Клинтън”!     – Какво е „Бил Клинтън”, Прометее? – спряха се хората.     – О! – плесна се Прометей – Абе един като Зевс, ама още не се е родил. Напишете: „Зевс е дърт коцкар”!     Хората се втурнаха да изпълнят нареждането, но титанът ги спря:     – Да останат само двама! Останалите елате с мен!     Прометей отведе другите малко навътре в гората и им рече:     – Тук ще изкопаете огромна пещера, в която всички ще се скрием. После ще я облицовате с ей онези оловни плочи там. Като свършите, ми се обадете – аз ще кажа на другите да не бързат много.     Хората си плюха на ръцете и работата тръгна бързо. Когато всичко бе готово, Прометей и хората се скриха в пещерата. Прометей им посочи купчина опушени стъкла и каза:     – Ако някой иска да гледа, да сложи пред очите си тези неща, ама не му препоръчвам. Мисля, че вече го е проче...     Думите му бяха прекъснати от страхотен трясък, от който всички изпопадаха. След него последваха и още много – един от друг по-силни...     ...Когато зашеметените хора взеха да се изправят, те видяха Прометей, който разбутваше камъните от входа на пещерата. Той се обърна към човеците и разпалено взе да им говори нещо, но те оглушали от трясъците, нищо не чуваха. Прометей махна с ръка, извади тебешир и написа на стената: „ТИЧАЙТЕ ДА ВЗЕМЕТЕ ОГЪН!!!”. Хората закимаха и един през друг се хвърлиха към поляната. Или по-скоро към онова, което бе останало от нея. Но важното беше, че околните дървета горяха.     – Това е Божествен огън – чуха хората много отдалеч вика на Прометей, макар че той бе до тях. – Взимайте от него и изчезвайте! – и човеците го послушаха.     Така Прометей даде огъня на хората.     След като свърши тая работа, той поклати глава, усмихна се тайнствено на нещо свое си и пое към Олимп.     А там вече го очакваха с нетърпение. Когато Прометей влезе в тронната зала, завари почти всички богове.     Съставът на делегацията до Индия беше добил здрав тен. Афродита се кипреше в чисто ново сари, Хера си бе сложила точка между очите, а Дионис отпиваше от малко буренце със сома, сложено в краката му. Само Хермес седеше начумерен с опърлена брада – спомен от Индра. Хермес беше забравил, че в Индия кравите са на особена почит и се бе опитал да отмъкне няколко, но могъщият индиец веднага му бе напомнил този факт и дрънкането на цитрата, която Аполон си бе донесъл и сега разучаваше, го караше да потръпва нервно.     – Ела, ела! – Зевс привика с пръст Прометей при себе си.     – Аз какво ти казах, бе?! – ревна гръмовержецът, когато титанът се приближи. – Казах ли ти да им дадеш огъня?     – Не, Зевсе. – кротко отвърна Прометей.     – А ти защо им го даде? Ти ощети боговете като даде божествен огън на хората. Да, ти ни ощети. Направо ни окраде! – продължи да бесува Зевс.     Прометей стоеше с наведена глава и смирено чакаше Зевс да свърши. Когато гръмовержецът най-накрая млъкна, из залата още дълго се носи ехото от гласа му. Но в един момент то придоби много странно звучене:     – Ъц... ъц... ъц...     Зевс, както се бе облегнал назад, наслаждавайки се на ефекта от ехото, скочи и гневно се огледа. Почти веднага забеляза полупияния Дионис, който седеше на буренцето и хълцаше неудържимо.     – Марш навън, говедо такова! – кресна той.     – Прост ми тат... ъц... татко Зевсе, ама тая пуста сома била мно... ъц... много силна! – залитна Дионис, изправяйки се.
     - Марш навън, казах!     – Тръгвам, тръгвам – вдигна ръце Дионис, метна буренцето на рамо и се обърна към Аполон:     – Брат`чед, айде да те водя с мен. Взим... ъц... взимай си музиката и идвай. Ти щ... ъц... ще свириш, аз ще пея! Ъц! – и хълцането се отдалечи докато съвсем заглъхна.     – Е, Прометее, нещо да имаш да казваш? – Зевс забарабани с пръсти по трона.     – Имам, имам – поклати глава Прометей. – Първо, о, най-велики от боговете, аз не съм давал огъня на хората – те сами си го взеха.     – Как така?     – Ей така – ти подпали гората, а те си взеха от огъня.     ­– А кой изписа онзи надпис?     – Кой надпис? – премигна Прометей.     – „Зевс е...” – започна богът, но овреме се усети. Лицето му почервеня и той викна:     – Няма значение! Питам кой научи хората на този номер?!     – Аз – простичко рече титанът.     – И защо?     – Питай него! – Прометей посочи Аполон, който се направи на разсеян и загледа малка дупчица в тавана, бъркайки си в носа.     – Аполоне! – строго рече Зевс.     – А? – сепна се Аполон – Мен ли викаш? – невинно попита     – Теб, теб. Я ела в задната стайчка.     Двамата богове минаха в задната стаичка. Около три минути след това оттам излезе Аполон, последван от Зевс. Лявото око на Аполон бе червено и подуто и дори вече бе почнало да посинява. Минавайки покрай Прометей, Аполон изсъска:     – Клюкар! – закани му се с юмрук, грабна си цитрата и излезе да търси Дионис.     Прометей вдигна рамене и се обърна към Зевс, който междувременно бе седнал на трона си.     – Прометее, – тежко проговори Зевс, – сам разбираш, че въпреки всичко трябва да бъдеш наказан.     – Разбирам, о, Зевсе. – почтително наведе глава титанът     – Бях ти обещал, че ще те ковна на някоя скала, но сега като разбрах как стоят нещата, съм разколебан.     – Не се безпокой, те и без това ще пишат, че си го направил.– вдигна рамене Прометей.     – Не виждам какво ми пречи. – Зевс раздразнено се приведе напред.     – Чуй тогава! Знаеш, че имам пророческа дарба, нали?     Зевс кимна.     – През дългото време прекарано сред хората аз я развих до неподозирани крайности, въпреки, че няма да ме запомнят като прорицател – оня сплетник Аполон, и по-точно неговото светилище в Делфи, ще надминат оракулската ми слава. Но по същество! Зевсе, има една голяма и страшна тайна свързана с теб.     – Каква е тя? – Зевс напрегнато стисна облегалките на трона си.     – Не знам точно още... Върти ми се из главата, ама точно какво е...     – Горе-долу за какво става въпрос?     – За теб, за властта ти....     – В опасност ли съм? – подскочи богът.     – Мисля, че да, но точно за какво става въпрос, не знам.     – Хм, ти да не увърташ нещо, а? – присви очи Зевс.     – О, Зевсе, кълна се в Стикс, че всичко което казах е истината и само истината.     Зевс се облегна назад и затвори очи.     – Чувствам, че имаш някакво предложение, титане. – проговори накрая той.     – Така е. – кимна Прометей.     – И то е...?     – И то е да ме оставиш сам да си избера наказанието.     – Така да бъде! – махна великодушно с ръка Зевс.     – Благодаря, Зевсе! – леко се поклони титанът и продължи: - Нека моето наказание да бъде заточение.     – Щом искаш... – вдигна рамене богът. – Къде?     – Когато си взех отпуск, го прекарах на Черно море, в подножието на Кавказ. Там видях места, които напълно ме устройват. Няма жива душа наоколо и никой няма да ми досажда, та ще мога да поработя още върху дарбата си и да ти кажа каква е страшната тайна, надвиснала над теб.     – Закълни се в Стикс, че ще ми я кажеш!     – Заклевам се във водите на Стикс, че щом разбера за какво точно става дума, ще ти кажа! – тържествено се закле Прометей.     – Добре тогава. – видимо успокоен се изправи Зевс и тропна с мълниемета си по пода. Гласът му проехтя из цялата зала:     – Прометее, осъждам те на заточение на Черно море! – и намигна на титана.     – Нека бъде волята ти, о, най-велики измежду боговете! – Прометей покорно наведе глава, обърна се и тръгна към изхода. Когато излезе навън, пое дълбоко въздух и се усмихна щастливо.     – Свободен, най-сетне свободен! – викна той и пое към мястото на доброволното си заточение, сподирян от песните на пияните Дионис и Аполон.         Така се роди митът за Прометей. Разбира се, в него бе записано, че Зевс е приковал титана за скалата, тъй като никой не може безнаказано да престъпва волята на бога. Също така бе записано, че всеки ден при Прометей долитал огромен орел и кълвял черния му дроб, което също бе вярно само отчасти. Прометей наистина хранеше една птица, но първо, тя не бе орел, а кокошка, която титанът бе взел със себе си, за да не е съвсем сам, и второ, не я хранеше с черния си дроб, а с различни семена и смески – това, което обикновено ядат кокошките.     Колкото до тайната, веднъж по време на странстванията си, при Прометей пристигна Херкулес.     – Здравей, о, мъдри титане! – поздрави той     – Здравей, здравей... кът-кът-кът... – отвърна Прометей, който в това време хранеше кокошката си.     – Зевс ми заръча да питам имаш ли нещо за него. – продължи героят.     – Имам, имам... кът-кът-кът... Да му кажеш да забрави мераците си по Тетида, защото сина, който тя ще роди, ще бъде по-силен от баща си.     – Значи: да забрави мераците си по Тетида, защото сина, който тя ще роди, ще бъде по-силен от баща си. – Изплезил език си записа Херакъл.     – Точно така. – Прометей надникна в написаното. – „Тетида” се пише с главна буква. – Поправи той героя.     – Само това ли да предам на Зевс?     – Кажи му да я даде за жена на Пелей. Синът им ще се казва Ахил и ще бъде най-силният от героите в Троянската война, макар че там ще го убият...     – Нека му, щом се мисли за по-силен от мен! – изпъчи се Херкулес.     Прометей съжалително го изгледа и рече:     – Ела сега да хапнем, има пресни яйца.

надявам се, че има и други части:)

Поне още една глупост ще има, нататък ще видим.