На Олимп цареше веселие. Боговете се бяха събрали на своя редовен седмичен пир. Всички богове бяха тук с изключение на Хадес и още няколко божества от подземния свят. Дори Персефона бе дошла, поради което Деметра беше много щастлива, а покрай нея и човеците, които се радваха на небивал урожай. Виното и амброзията се лееха като реки, а шегите и смеховете нямаха край. Особено весел беше Хермес. Чак подозрително. Той се закачаше с кого ли не, като избягваше да взима на подбив само Афродита, защото Хефест беше до него. Но сякаш най-щастлива беше заклетата домошарка Хестия, чиито очи блестяха радостно като виждаше всички богове, сбрани край трапезата и в същото време строго ги следеше много-много да не цапат.     Всъщност липсваше и още един.     – Някой виждал ли е Арес? – Невинно попита Афродита, с което предизвика нервни тръпки по лицето на Хефест.     – Замина вчера с Ариман да се бие срещу Ормузд. – Отвърна всезнаещият Хермес.     – На тоя тъпанар му дай само да се бие! – вдигна рамене доста пийналият вече Дионис. – Няма да седне да пийне едно...     – Така е, има къде-къде по-приятни неща... – ухили се Хермес.     – Като например да крадеш крави – Атина проницателно го изгледа. – Пак си свил нечие стадо, нали? Недей да лъжеш – познавам по очите ти!     В отговор Хермес тайнствено се захили.     – Кравите ми! – Изрева Аполон и се хвърли върху хитрия бог.     – Зевсе, помощ! – Хермес се скри зад широкия гръб на Хефест. – Чакай, бе Аполоне! Не са твоите, бе, кълна се в Стикс!     Поуспокоен малко от факта, че Хермес се закле с най-страшната клетва на боговете, но все още гледащ заплашително, Аполон попита:     – А чии? – И надигна китарата си.     – На Думузи, бе, Аполоне, на Думузи!     – Абе ще ядеш някъде ти дървото, ама де да видим... – поклати глава най-красивият сред боговете и се върна сред музите, които в това време разиграваха чрез жребий на коя от тях ще се падне честта да прекара нощта с него.     В това време вратата на трапезарията се отвори с трясък и целият прашен, с насечени и висящи по него доспехи, в залата залитайки влезе Арес.     – К`во става, боецо? – подигравателно подвикна Дионис.     – А-а, голям бой се бихме! – Уморено, но доволно отвърна богът на войната.     – Този път победихте ли? – попита Посейдон.     – Ба, голям бой ни биха. – Арес изгълта на един дъх кратера с вино пред него. – Хефесте, щита и шлема ги оставих пред работилницата ти за рециклиране.     – Добре, добре – разсеяно отвърна Хефест, зает да следи кьоркютюк пияния Дионис, който бе подгонил Афродита около трапезата, несвързано ломотейки нещо, но похотливия му поглед бе достатъчно основание богът-ковач да разбере намеренията му и да стисне чука си. Но колкото и пиян да бе Дионис, той избягваше да минава покрай Хефест.     В този момент някой потропа на Олимпийските порти.     – Кой ли може да е? – Зачуди се Артемида, която бе най-трезва, защото пиеше само неферментирала амброзия.     – К`во ти пука?! – Викна й Пан от един ъгъл, където се бе усамотил със своята нова любовница – една породиста коза. – Дошъл е ненавреме, нали, скъпа? – добави той и млясна козата по левия рог.     – Ме-е-е! – поклати утвърдително глава козата.     Чукането се повтори.     – Ганимеде, иди, моето момче, да видиш кой се е разблъскал така и пак ела при дядо! – Зевс вдигна Ганимед от скута си и нежно го потупа по задника.     След малко Ганимед се върна и прошепна нещо на Зевсовото ухо. Зевс се изправи със заинтригуван поглед и се прокашля:     – Простете, неотложна работа ме зове. Щом свърша веднага се връщам. – и забързан излезе.     – Кой беше? – попита подозрително Хера.     – Делегация от Шумер. – сви рамене Ганимед.     Като чу това, Хермес пребледня леко, но запази самообладание.     – Не ти ли писна вече да ме блъскаш, бе?! – внезапно викна Артемида, след като пияният Дионис, гонейки Афродита, за кой ли път я беше блъснал в гърба. Ядосана, тя го спъна изотзад и той политна към Хефест, който само това и чакаше. Моментално вдигна чука си и го стовари по главата на Дионис.     Пияният бог прелетя шест-седем метра до отсрещната стена, блъсна се в нея и се срина на пода. Посъбра наметалото си под главата като възглавница, пожела „Лека нощ” на звездите, излизащи от очите му и заспа дълбоко, несмущаван от врявата, която вдигаха музите, сбили се, недоволни от жребия.     Аполон се надигна от ложето си.    – Къде тръгна, брат ми? – попита Артемида.     – Отивам да намеря Хиацинт – с тези квачки можеш ли се оправи? – махна той с ръка към биещите се музи.     В този момент вратата се отвори и в залата влезе Зевс. Беше навъсен, а вчесаната му допреди малко брада бе разрошена и войнствено щръкнала напред.     – Хермесе! – гласът му проглуши боговете.     – Аф... паф... мляс... – промърмори Дионис и се обърна на другата страна.     – Кажи, татко Зевсе? – плахо се привдигна Хермес.     – Кравите! – изрева отново Зевс.     – Какви... ъ-ъ ...крави?     – Веднага да върнеш говедата, говедо с говедо!     – Ама какви... – невинно вдигна вежди Хермес, но Зевс го прекъсна:     – Кравите на Думузи, които си отмъкнал. Инана сега дойде да си ги търси. Жената беше толкова разстроена, че едвам я успокоих. Марш веднага да ̀и ги върнеш и хич не ми хитрувай, защото така ще те подпукам със светкавици, че тук-там ще стъпваш!     – Но откъде знае, че съм аз?     – Видели са те!     Хермес се обърна и укорително изгледа Хелиос.     – Не ме гледай, не съм аз, - замаха с ръце слънчевият бог.     – Не е той, Ра те е видял, а освен това одеве много добре чух какво каза на Аполон. Абе, аз казах ли да не ми хитруваш?! – свъси вежди Зевс.     – Рекох ли ти, че ще ядеш дървото? – ухили се Аполон и тръгна да излиза.     – Тръгвам, татко Зевсе, - примирено се надигна Хермес. – Значи казваш, че Инана е дошла да търси кравите? Ама после поне да си бе сресал брадата и изтрил червилото...     – Какво-о?! – ревна Зевс, но Хермес вече бе излетял през вратата, почти прегазвайки Аполон.     – Ей, мизернико, ако те хвана, ще ти оскубя крилатите сандали! – викна Феб след него, но той вече бе далеч.     – Значи казваш, че Инана била много разстроена и едвам си я успокоил, а? – ехидно попита Хера.     –А... ъ-ъ-ъ... ми да-а... нали знаеш – откраднал ̀и кравите нашия серсемин и жената, такова... се притеснява.     – Да, и ти я успокои?     – Е-е... да... нали знаеш... нали знаеш, че не мога да гледам разплакани жени. Ама само я прегърнах да се успокои, нищо повече.     – Нищо повече? – присви очи Хера.     – Нищо повече! – махна с ръка Зевс.     – Закълни се в Стикс! – скочи жена му.     – Ъ?     – Закълни се в Стикс, не ми „ъ”-кай!     – За какво? – изблещи се Зевс.     – Че не си спал с нея!     – С кого да съм спал? – продължи да се пули Зевс.     – С Инана, не ми увъртай! – заплашително насочи пръст към него тя.     – Виж, скъпа, вярно е... Спах... Ама не съм аз виновен! Оня малкия, сина ̀и, - посочи той Афродита, - как се беше промъкнал там, не знам, келешът му с келеш, и... нали знаеш – мен с една стрела – пам!, нея с една стрела – бам! и...     – И вие: „пам-парапам-парабам, пам-парапам-парабам...” – ухили се Пан от своето ъгълче, предизвиквайки буен смях.     – Млъквай, козя главо, да не ти опърля брадата! – викна Зевс.     Но смехът бе поразведрил малко обстановката и боговете се върнаха към виното, амброзията и ястията по трапезата. Музите се бяха помирили и крояха планове как да си върнат Аполон. Скромната иначе Хеба се опитваше да запомни една неприлична песен, която Персефона бе научила в Царството на сенките. Деметра и Латона обменяха мисли за майчинството. Ганимед почистваше пода, сърдит на Хестия, която го бе напляскала, защото бе обърнал едно блюдо с маслини. Амфитрита обясняваше на Посейдон, че не е добре да смесва ферментирала амброзия с вино, но той не я слушаше, а Афродита се мъчеше да ритне Арес под масата, но улучи наколенника му. Той издрънча, а богинята направи болезнена гримаса, защото си бе ударила нежното краче.     – Удари ли си нежното краче? – попита я Хефест. – Ако посегнеш още веднъж, ще го счупя!     – Афродито, да кажеш на твоя малкия пикльо да не ми се мярка скоро пред очите, защото така ще го нашамаря, че ще му окапят крилата! – викна ̀и Хера, която още беше бясна.     – Какво ти е виновно момчето? Вземи да стегнеш твоя дърт коцкар! – изхили се замаяният вече Посейдон.     – Ти пък к`во се бъркаш?! – Викна Зевс, чийто яд също не беше минал.     – Ще се бъркам, що да не се бъркам! – опули му се Посейдон. – Какъв си ти върховен бог – само търчиш подир фустите!     – Ами ти? Ти да не би да управляваш по-добре морето?!     – По-добре го управлявам! Ако бях върховен бог щях и света да управлявам по-добре от теб!     – Я го виж ти него! Ей, брат ми, не ме ядосвай!     – Какво „не ме ядосвай”?! Не стига, че всички ни излъга...     – Кого съм излъгал, бе? – ревна Зевс, истински ядосан.     – Нас! – продължи да се репчи Посейдон. – Когато разпределяхме света, ти освети очите на Хадес с две светкавици и тъй като светлината го дразнеше, му рече, че само тъмнината ще го оправи и го прати да управлява Царството на сенките, където горкия не само, че не се оправи, ами стана сляп като къртица!     – Така е! – потвърди съпругата на Хадес Персефона. – И почти импотентен.     – Така ли? – блеснаха очите на Зевс, но Хера го срита под ложето.     – На Хестия каза, че щом стояла най-спокойна в корема на Кронос, на нея ̀и подхождала властта над домашното огнище! А мен... А мен ме изкара за най-подходящ да управлявам морето и водите, защото като малък съм се напикавал и значи съм имал естествена склонност към водата! Само се чудя откъде си научил всичко това, след като ти не беше в корема на баща ни?!     ­– Тя му каза! – Хестия посочи Хера. – Аз я чух когато му каза: „Вземи ме за жена и аз ще те направя Върховен бог!”     – Така значи! – подскочи Посейдон.     – Няма значение кой какво е казал! – скочи и Зевс. – Важното е, че аз съм Върховният и аз съм най-силен!     – Ти ли си най силен, бе хвалипръцко?!     – Искаш да се бием ли, калкан такъв?! – облещи се Зевс.     – Ще се бием! – Посейдон обърна на един дъх амфора с вино и кратер с ферментирала амброзия и рече на Амфитрита: - Тръгваме си!     – Сега ще видиш Питагор боб яде ли! – викна след него Зевс.     А боговете само се спогледаха и вдигнаха рамене.     И се започна...     Затрещяха светкавици, бури връхлетяха морето и земята, небето сякаш се продъни – Зевс пиеше и се биеше, използвайки всички средства.     Морето се разбушува, реките излязоха от коритата си, земетръси разкъсваха земята – Посейдон пиеше и се биеше, използвайки всички средства.     Боговете само стояха и гледаха безпомощно свадата между двамата най-могъщи от тях. Само двама не стояха съвсем безучастни – Хермес се опитваше да организира залози за победата на единия или другия, а вторият беше Прометей, който като видя накъде вървят нещата, отскочи до земята и заръча на сина си Девкалион и жена му Пира да сковат един сандък и да се качат в него, пък каквото стане.     Имаше още един бог, който не само че не стоеше, ами и не гледаше. Това беше Дионис – той все още спокойно спеше след виното и удара на Хефест.     След трийсет дни пиене и биене боговете сериозно се обезпокоиха, защото видяха, че човешкия род ще бъде изтребен. И започнаха да увещават спорещите да спрат с безсмислената си караница. Първо ги убедиха да спрат да пият, защото: „Като сте трезви ще можете да си нанасяте по-точни удари”, а след това, като се увериха, че двамата са достатъчно трезви, за да могат да ги чуят и разберат, започнаха да им говорят:     – Спрете с глупавата си свада – ще унищожите човеците, а какво са богове без хора?!     Десетина дни продължи дипломатическата совалка между спорещите страни, докато най-накрая те подписаха мирен договор.     Четирийсет дни и четирийсет нощи продължи свадата между Зевс и Посейдон. Четирийсет дни и четирийсет нощи потоп заливаше земята. Човешкият род беше изтребен.     Зевс седеше умърлушен на Олимп и гледаше безбрежната водна шир, лъснала под него.     – Брат ми, ние изтрепахме народа, бе! – провикна се той към Посейдон, който се полюшваше над водата и отчаяно се оглеждаше.     – Остави се! Видя ли каква я свършихме?!     – И сега какво ще правим?     – Има изход, Зевсе. – обади се Прометей. – Аз предупредих сина си Девкалион и жена му за въможната опасност и ги накарах да сковат сандък, в който да се скрият. Та ако са го сковали добре и ти не си ги улучил с някоя светкавица, трябва още да са живи.     – Ха! – скочи Зевс. – Не думай! Иридо, Хермесе, веднага тръгвайте да ги търсите!     Зарадвана, Ирида разпери пъстроцветни крила и литна над водата. Хермес се обърна към Арес:     – Хайде да се обзаложим на един талант злато, че аз ще ги открия, навит ли си? Само бързо, че трябва да тръгвам!     – Ъ? – тъпо го погледна Арес.     – Хайде да се... – припряно започна Хермес, но бе прекъснат:     – Ти още ли си тука?! Марш, че... – Зевс посегна към него, но Хермес вече бе излетял, мърморейки си под носа нещо за Арес.     А през това време сандъкът с Девкалион и Пира се бе спрял на най-високия връх на планината Парнас. Двамата му пасажери се бяха измъкнали на сушата и смаяно се оглеждаха.     – Ама хубав дъжд падна – добре ще напои. – доволно поклати глава Девкалон.     – Какво напояване говориш, глупако! Не виждаш ли, че освен нас няма друга жива душа?!     – Не думай! – Девкалион стреснато се озърна. – Искаш да кажеш, че всички са измрели?     – Точно това искам да кажа!     – Чудесно, тъкмо ще си чета на спокойствие и няма да ми досаждат разни тъпаци. Я сготви нещо, че ми писна тая сухоежбина.     Пира поклати многозначително глава и влезе в сандъка. След малко оттам се чу гласът ̀и:     – Девкалионе, къде е огъня?     – Отде да знам? Хвърли ми някой вестник.     – Какъв вестник искаш, бе?! Няма го огъня!     – Там е някъде. Хвърли някакъв вестник, де!     – Абе какви вестници бълнуваш? Тука няма никакви вестници!     – Искаш да кажеш, че не си взела нито един вестник?!     – Нито един!     – И нито едно списание?!     – Нито едно!     – Даже и нито една книга?!     – Нито вестник, нито списание, нито книга! – Пира излезе от сандъка и сложи ръце на кръста: – Аз питам къде е огъня!     – Абе откъде да знам, нали ти го взе?!     – Аз ли?!? Абе, магаре дебелоглаво, нали ти казах да го вземеш!     – Ти ли ми каза, ма краво! Аз ти казах да го вземеш!     – Зевсе, какъв малоумен мъж имам! Казах ти ясно: „Вземи огъня!”     – Това аз ти го казах! Не ме ядосвай, че като ти шибна един, ще видиш кой е малоумен! – Девкалион заплашително тръгна към нея.     – Да не си ме пипнал, мизернико! – Пира се наведе, грабна един камък и го метна по мъжа си.     – Вай! - подскочи Девкалион, когато камъкът профуча на сантиметри от челото му. – Ти кого замеряш, ма... – но не можа да продължи, защото след първия камък последва втори, след него трети, а след него още и още. Единственото, което можа да направи, бе да прибяга зад една купчина и да залегне зад нея.     – Ей сега ще ти цепна тиквата проста! – викна той, сграби първия попаднал му камък и започна да отвръща на огъня.     Така ги завари Ирида и литна обратно да съобщи за видяното.     А боговете напрегнато чакаха. По едно време някой ги разбута и се показа Дионис.     – Ох, как ме цепи главата! – оплака се той. – Като че ли някой ме е фраснал с чук! Няма ли малко вода, че изгарям от жажда? – и в същото време видя блесналата шир под себе си.     – Леле, колко вода! – смая се той. – Абе вие какво сте правили докато съм спал?! Ама и аз май бая съм поспал... – каза след малко, когато успя да прецени, че водата под него е наистина много. – Няма значение, важното е, че ще се налоча до пръсване! – добави той и се бухна във водата направо от Олимп.     Точно тогава долетя Ирида.     – Видях ги! Живи са! – викаше тя.     – Жив да си ми, Прометейчо! – викна и Зевс и скочи да го прегръща. – Ама внимавай с огъня, щото така ще те ковна на някоя скала, че ще се чудиш откъде ти е дошло! А сега, Иридо, казвай какво видя!     Пъстрокрилата богиня им разказа, а боговете решиха, по съвет на мъдрата богиня Тетида, камъните, които хвърля Пира да се превръщат в жени, а тези, хвърляни от Девкалион – в мъже и веднага две групи за бързо реагиране се хвърлиха да изпълнят задачата, докато Девкалион и Пира не са се уморили.     Така Земята отново бе населена.     А боговете се събраха да мислят как да прикрият престъпното нехайство на Зевс и Посейдон. След като направиха сондажи и пуснаха анкети и сред чуждоземните богове и разбраха, че по-голямата част от тях бяха наказвали своето човечество с потоп, всички единодушно гласуваха и в старогръцката митология да бъде записан мита за Потопа. Още повече, че Зевс заяви:     – Те и без това се бяха разхайтили! – имайки предвид хората.     Един близкоизточен бог, тогава още сравнително млад, който бе на обмяна на опит по същото време при олимпийските богове, стана неволен свидетел на случилото се. Идеята му се стори отлична и реши след време и той да я използва. Името му бе Йехова.     Така във всички митологии в света фигурира митът за Потопа. Изключение прави Египет, където потопът е заменен от суша. Митът може да разправя какво ли не за причините за сушата, но истината е, че Хермес открадна ладията на слънчевия бог Ра, с която той се придвижваше по небето. Ра заседна на небосвода пръскайки се от яд, с което само усилваше още повече жегата. А Хермес открадна ладията на Ра, за да си отмъсти задето Ра го бе издал, че е откраднал кравите на Думузи, но това е друга история... 


                                                                            To be continued...

Благодаря за оценката, но ти си много по добър списец.
Обожавам я тази митология. Да разкажеш някой път и за "райската градина", че и там е доста весело.